Хубава си, моя горо.

Хубава си, моя горо.

Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,

    той вечно жалее,

че не може под твоите

    сенки да изтлее,

а комуто стане нужда

    веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

    да те заборави.

Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост,

твойте буки и дъбове,

    твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

    агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите,

    и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

    като куршум пада

на сърцето, което е

    всякогаш готово

да поплаче, кога види

    в природата ново,

кога види как пролетта

    старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

    живот се захваща.

("Знание", г. I, кн. 9, 15 май 1875)